"ДУМИТЕ МИ" - ПОЕТИЧЕН ДЕБЮТ

„Думите МИ” е първата книга на Ива Спиридонова - Найденова, носеща името на личната й поетична страница във Фейсбук.

Ето какво казва за „Думите МИ“ писателят Георги Томов:

„Поезията за мен е terra incognita, но с думите съм интимен. Както и с чувствата, които те изразяват. Или скриват. Или поднасят като дар. Както например този стих:

"Буреносецо, имаш ли сили

 за един споделен ураган?

 Че сред хаоса с тебе сме скрили

 още малко живот разпилян."

Стиховете на Ива са точно това - дар, бликащ директно от пулсиращото й женско сърце и завихрящ ни в ураган от чувства.“

Ива е родена на 10.01.1979 г. в Кюстендил. 

Възпитаник е на Езикова Гимназия „Д-р Петър Берон” в родния си град и на  Софийски Университет „Св. Климент Охридски”. 

Бакалавър от специалността  „Българска филология”, магистър по „Старобългаристика”  и „Връзки с обществеността и реклама”.

Понастоящем се занимава с външна търговия, а в свободното си време е преподавател на свободна практика и пише стихове. Живее в София. 

Семейна, с 2 деца.

 ****

Аз съм първа, последна. И бяла. 

Нелечима съм. Хапче за сън.

Ти се молиш. Мечта ще остана.

Миг и вечност заключих отвън.

Аз съм всичко и нищо. Забрава.

Покаяние, рай съм. И смърт.

Тук оставам, когато ме няма.

И си тръгвам, оставайки път.

  ****

Ще яздим бурята преди да ни погълне.
Захвърлили сме всичките си дни
на вятъра. И той ще ни прегърне
пречистени от древните вини.
 Летим във времето преди да го изгубим.
В захвърлените зарове блестят съдби
и чакат. Боговете да събудим.
Печелим вечност...Тръгваме, нали?

Ива отговори на традиционните въпроси на „какво ДА четем“

Какво четете в момента?

Чета ”18 % сиво” на Захари Карабашлиев, завършвам „Шантарам”, Грегъри Дейвид Робъртс.

Книгата, която бихте препоръчали на приятелите си да прочетат?

Без колебание - „Сто години самота”, Габриел Гарсия Маркес.

Любимата ви детска книга?

Приказките ми бяха любими, всички сборници с приказки на близки и далечни народи. И все още са любими за мен.

Коя книга ви е карала да се заливате от смях?

„Преди да се родя и след това” на Ивайло Петров .

А коя ви разплакала?

Последно „Аз още броя дните” на Георги Бърдаров. Преди това и „Да дойдеш на света” на Маргарет Мацантини в същата тема за войната.

Книгата, която се е предполагало, че трябва да ви хареса, а въобще не ви  е допаднала?

Хм...”Да убиеш присмехулник”, Харпър Ли. Все още гадая защо.

Книгата, на която бихте искали вие да сте авторът?

Труден въпрос. Мога и искам да бъда автор единствено на своята собствена книга.

Кой е героят, с когото най-много си приличате?

Айсидора Уинг, „Страх от летене”, Ерика Джонг.

Какво пишете в момента?

В момента...поезия. Ето откъс:

 „Мастилото по устните изсъхна.
   И думите отдавна са изядени.
   Разкъсани и сдъвкани, изплюти,
   във бездната на сивите ни празности.”

ИЛИЯ ТРОЯНОВ И ПОДМЕНЕНИТЕ ЗНАЧЕНИЯ НА ДУМИТЕ "ВЛАСТ И СЪПРОТИВА"

СИЛВИЯ НЕДКОВА

Да затворим вече тая страница, казвате? 27 години след промяната още четем една и съща книга.

Вчера се опитах да затворя последната страница на „Власт и съпротива“ от Илия Троянов. Часове по-късно все още не мога да го направя. Усещам силна съпротива, поради властта, която тази книга упражнява над съзнанието ми.

Уж нищо ново, уж всичко си го знаем. Аз съм от поколението, което помни плакатите с черепи, обозначаващи местата на лагерите. Всички лица от прехода са ми познати – от новините, от лични срещи. В книгата ги видях отново, от същия ъгъл, но без мъглата на медийното лустро. Грозни са, уродливи и...същите като нас.

Книгата на Троянов не е претенциозен опит да се декларират позиции, както често се случва в творби на тази тематика. Писана е на немски, предназначена изначално за немската публика. Опитах се да си представя как германците приемат тази история – паралелния път на двама политически противници във времето на дивия и яростен ранен социализъм в България.

И осъзнах, че в Германия този сблъсък продължава – Източна и Западна Германия са държави-аналози на двамата герои от книгата. И до днес идеологическите основи на двата свята са антагонистични - въпреки промените, въпреки годините. Вината и несправедливостта нямат давност. Трудното е да определиш откъде започва вината и къде свършва справедливостта.

Константин Шейтанов и Методи Попов – главните герои във „Власт и съпротива“ - не са очертания на абсолютното добро и абсолютното зло. Не всичко е толкова просто, ясно и плоско.

Троянов е успял да сътвори живи и истински образи. Не клишета, познати от съвременните митологеми, в които дисидентите са ангелоподобни, а ченгетата – излезли преди минута от ада.

Шейтанов – протагонистът - е фанатично затворен в миналото си. Спрял в развитието си някъде около 20-тата си година, когато организира покушение срещу паметника на Сталин. Дребно младежко провинение, което в онези времена – началото на 50-те – се наказва със смърт. Или в неговия случай – с доживотен затвор.

Методи Попов – антагонистът в романа – е съученик на Шейтанов, който почти по същото време открива в себе си желанието за власт. Някаква, каквато и да е, но власт над хора.

Единият с порив да руши, никога не стигнал до етапа на градеж. Другият – с порив да гради собственото си издигане.

Ценностите са обърнати, разрушаването е благо, градежът – деструкция. Това е най-конструктивният поглед към близкото ни социалистическо минало. Троянов е може би първият съвременен български писател, който успява да го открие.

Тази подмяна на обществено равнище води до изкривявания и на лично ниво. Шейтанов се оказва човекът на миналото, непорасналият, неразвилият се, фанатично преданият на ранния си анархистичен устрем. Пренесъл го е в днешния ден, той е изкопаемото, той е трудният за разбиране.

Мъчителят, опортюнистът, консумиращият власт Попов е този, който продължава да върви напред, който развива света – своя и на хората около него.

Дори вътрешната символика загатва за развитието – само Попов оставя наследник. Внезапно появила се дъщеря, плод на лагерна оргия, незаконно дете от изнасилването на една жена, на цяла генерация. Незабравка – дори и името й е символ – идва да открие бащата, когото мрази, но става поредната му жертва. Невинността й не е отнета от физически инцест, а от отровата на цяла идеология, на властната безпардонност на духовните изнасилвачи. От отмъстител тя се превръща в копие на баща си. Това е вторият етап на подмяната, засягаща следващото, нашето поколение.

Присъствието на истински доноси и протоколи на ДС придава достоверност и документалност на този толкова символичен в същността си роман. Дистанцираността на документите е противопоставена на разказа от първо лице на двамата герои. Черно-бялото в сблъсък с нюансираността на човешката личност. Като мярка стоят, като разграфена линия за измерване на ценностите.

Най-страшното е, че всичко това – ужасите на лагерите, естественият начин, по който палачите оневиняват себе си, а жертвите носят вината си до края, човешките измерения на трагедиите – не изглежда нееднозначно ужасяващо. Нужна е съпричастност над нивото на разума, за да осъзнаеш, че прошката е престъпление.

Ето това никой не го беше казвал по този начин досега. Прошката е не просто престъпление към паметта, но и към бъдещето. Не наказанието има значение, а истината – това също е нова формулировка, сполучливо изведена от Троянов, без да я декларира директно.

Без истината, каза ми тази книга, никой няма да бъде невинен – нито жертвите, нито палачите. А истината е в хората, не в документите.

Имахме нужда от тази книга. Имахме нужда да я напише някой, макар и на друг език. Вероятно нашият, българският, е твърде натоварен с подменени значения. 

КАК СЕ ПИШЕ ЕКСТРАОРДИНАРНА ЛИТЕРАТУРНА КРИТИКА (за напреднали)

МИРЕЛА ЗАНЕВА

На вниманието на начинаещи и мастити литературни критици, блогъри и по-непретенциозни дилетанти, готови да рискуват в оценките си с нещо по-различно от „Хваща те за гърлото, стиска здраво сърцето и те разтърсва из основи“.

(ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ: ЧЕТЕ СЕ САМО С ЧУВСТВО ЗА ХУМОР!)

  

I  ВЪЗХВАЛА, НАСЪРЧАВАНЕ И ДР. ПОЗИТИВНИ КОМЕНТАРИ

[Име на автора] е отново с една крачка напред пред конкуренцията, издавайки

неоавангардна

метамодерна

интертекстуална

плуридискурсивна

трансформираща секвенциите

енциклопедична

рязко революционна

семиотична

детерминираща  свободата

творба, която e смело и значително събитие за родната литература. За да бъде уловена дълбочината на тази поетика, трябва

непрекъснато да чуваме мълчание, процепи, пропадане между думите

да опознаем мястото на конвергция на контекстуалните лагуни

проявим рефлексия върху богатата палитра от вложени смисли

да осмислим тоталната купюра на апатията

конвергираме преконципирането на традицията в самотност

В тази книга има

сила

мощ

пауър

тяга

обратна тяга

в резултат на което е достигната 

митичната диалогичност на древността

свежестта и безпокойството на поетичния екзистенц

деконструкции на догмата на синтактичните традиции

екземплификации на аристократичното звучене на поетиката

асумпциите на прескриптивността, дивергентностите на тайните

 на битието.

Пример 1: Вихрогоний Пегасов е отново с една крачка напред пред конкуренцията, издавайки плуридискурсивна творба, която e смело и значително събитие за родната литература. За да бъде уловена дълбочината на тази поетика, трябва да проявим рефлексия върху богатата палитра от вложени смисли. В тази книга има обратна тяга,

 в резултат на което е достигната  екземплификация на аристократичното звучене на поетиката на битието.

II  СЕРИОЗНА НЕГАТИВНА КРИТИКА, ВЪЗМУЩЕНИЕ, ГОТОВНОСТ ЗА КУЛТУРЕН БУНТ

Заради [Име на литературна творба] [Име на автор] има от какво да се срамува както пред себе си, така и пред читателите. Същият е прибягнал до

безсрамно коабитиране с “високия” (университетски) постмодернизъм

неолиберални пазарни легитимации

следване на елементаризиращата, повърхностна представа за съвременност

тотално ненавременни суперфорации на ескстензивната мисловност

перихенрична метафоричност на екзистенциялната пермутативност

базирани върху

редуцирани очаквания за демонстрация на талант

неолибералните попълзновения на авторовото его

жалките остатъци гузна съвест у едно изгубено поколение

В този смисъл творбата може да се разглежда като

пейоративен ритник срещу мярката за добро възпитание

комерсиално-литературно-академичен еквивалент на варенето на кьопоолу

теоретичното изритване на автора в канавката на литературното поле

стоково позициониране в сигналнооранжевата лафкозависимост от властта

Съществуването на такъв вид писане е нагледен пример за запада на българската литература, безочливата комерсиализация на жанра и

промискуитета и хибридните кръвосмешения на пошлото и бездарното

бездънната яма на егото на произвеждащия субект

овертна оверсимплификация на културно-идейното поле на социума

в контекста на вече споменатото.

Пример 2: Заради „Звездите над мен“ Сульо Пулев  има от какво да се срамува, както пред себе си, така и пред читателите. Същият е прибягнал до перихенрична метафоричност на екзистенциалната пермутативност базирана върху жалките остатъци гузна съвест у едно изгубено поколение.  В този смисъл творбата може да се разглежда като пейоративен ритник срещу мярката за добро възпитание. Съществуването на такъв вид писане е нагледен пример за запада на българската литература, безочливата комерсиализация на жанра и овертна оверсимплификация на културно-идейното поле на социума, в контекста на вече споменатото.

III  ДИАЛОГ С ПОДОБНИ

Господин/госпожо [име на събеседник]. Вярвам в чистота на намеренията Ви за развитие на  българската литературата и затова се надявам да осмислите в дълбочина мнението ми. Стихотворението на [име на автор] e, обективно погледнато

проява на изключителен творчески дух

израз на божествено вдъхновение

сравнимо единствено с величието на Ботев

извън сетивните рамки на нетренирания читател

бунт срещу опресивните системи, които – всички вие – участвате

тих патос на виктимизация на социално-сексуалната стигма

и не заслужава подобни

откровено наивни, но не по детски безобидни

по-мъртви от мъртво вълнение в Мъртво море

недостойни дори за снизходителното определение “дебютантски”

профано-дилетантски в своята дебилност

със завидната  дълбочина на кална локва 

евиденциално и хронично недубитативно игнорантни

прочити, като този, който предлагате. Творбата е

предпостмодернистична  и дори – бих казал – постпост такава

със солидна субтилна ентност на задния план

възхвала на сюблимно анти-академичното анархично търсене

със своего рода нова сидерасионна  предметност

субект на обвързващо истиннто  говорене имплицитност

рефлексия върху бунта срещу предразсъдъците и пунктуалното експониране на клишето

като едновременно с това диалогизира с [три примера на нашумели творби]. Дискурсът, който си позволявате, не е на професионално ниво, а и лично мен ме остави (меко казано) в състояние на

дълбока, кризисна анхедония

имплицитна астения

акутна вегетативна кататония

компусилвна деструкция на личното ми спокойствие

душевна, интелектуална, морална турбуленция

несъзната трансвременна корелация с прогностична безсила.

Пример 3: Господин Хитров, вярвам в чистота на намеренията Ви за развитие на  българската литературата и затова се надявам да осмислите в дълбочина мнението ми. Творбата на Арсений Попвариев e - обективно погледнато -  тих патос на виктимизация на социално-сексуалната стигма и не заслужава подобни евиденциално и хронично недубитативно игнорантни прочити, като този, който предлагате. Творбата е рефлексия върху бунта срещу предразсъдъците и пунктуалното експониране на клишето, като едновременно с това диалогизира с „Възненависение“, „Химия на щастието“ и „Гризни дръвцето“. Дискурсът, който си позволявате не е на професионално ниво, а и лично мен ме остави (меко казано) в състояние на несъзната трансвременна корелация с прогностичната безсила.

ДЕРЗАЙТЕ! 

КАКВО ЧЕТЕ АВГУСТИН ГОСПОДИНОВ

1-и октомври Илиян Любомиров, по-известен на своите читатели като Августин Господинов, ще представи новата си поетична книга „Лято” (ИК „Жанет 45”).

Зад гърба си Илиян Любомиров има издадена една стихосбирка – „Нощта е действие”, която пожъна безпрецедентен успех и се превърна в най-продаваната у нас поетична книга от български автор за последните години, като по този начин върна интереса на младите хора към поезията и към съвременната българска литература като цяло.

Негови стихотворения са публикувани в Литературен вестник, Открита литература, списание „Страница”, „Liternet”, „Klaxon Press Journal”, „Море” и други, както и в редица списания за литература във Великобритания, сред които „Raceme” и „Modern Poetry in Translation”. Превеждан и издаван е на английски, немски, испански, френски, иврит.

През изминалата година беше номиниран за всички най-престижни поетични награди у нас, сред които „Иван Николов”, „Славейкова награда”, Награда на литературен клуб „Перото” за развитие на литературния контекст в страната, като спечели и голямата награда за дебют „Южна пролет”.

За „Лято” големият български писател и поет Недялко Славов написа: „Сред белите клавиши на Илиян, вече се обаждат няколко черни, тъгата на познанието започва да придържа свирещата ръка. Красива книга, в която момчето полека-лека си отива.”

Какво четете в момента?

В последно време вниманието ми е изцяло концентрирано върху съвременната българска поезия и проза. Чета няколко книги едновременно в момента – ръкописа на новия роман на Недялко Славов, разкази от Виктор Пасков, дебютната поетична книга на Димана Йорданова „Жената и мъжете, които бях” и „Аз още броя дните” на Георги Бърдаров.

Коя е книгата, която бихте препоръчали на приятелите си да прочетат?

„Балада за Георг Хених” от Виктор Пасков. За мен лично най-добрата българска книга от последните поне 30 години.

Коя е любимата ви детска книга?

„Братята с лъвски сърца” от Астрид Линдгрен. За моя радост стана любима и на малката ми сестра.

Коя книга ви кара да се заливате от смях?

Обичам хумора на Ярослав Хашек, сарказма на Ерих Мария Ремарк и иронията на Михаил Вешим. Изключителна тънкост е да представяш тъжната действителност забавно без да бъдеш самоцелен.

А коя ви разплаква?

„За мишките и хората” на Джон Стайнбек. Винаги.

Коя е книгата, която се е предполагало, че трябва да ви хареса, а въобще не ви е допаднала?

„Калуня-каля”.

Коя е книгата, която бихте искали вие да сте написал?

„Морето, най-голямото събитие” на Христо Фотев.

Кой е героят, с когото най-много си приличате? 

Октав Паранго на Бегбеде.

Източник: ЖЕНАТА ДНЕС 

КАК ДА СТАНЕШ ЗВЕЗДА В ЛИТЕРАТУРАТА

Още по темата Русков - Господинов

СИЛВИЯ НЕДКОВА

Как един писател може да стане „звезда“?

Читателската наивност би отговорила на този въпрос бързо, еднозначно и...невярно.

Не, не талантът ражда звезди.

Талантът обикновено вирее независимо от средата. Няма нужда от внимание, за да избуи.

В днешната българска литература има много таланти, при това блестящи, които издават великолепните си книги в пълна тишина. Само тук-там някой случаен критик въздъхва с възхищение и се опитва да сподели възторга си. Но това в никакъв случай не влияе върху тиражите, върху името и популярността на писателя.

Всъщност, технологията за производство на звезди е винаги една и съща, независимо от бранша.

Правилото е простичко – за да станеш звезда и да опаковаш таланта си в продаваема опаковка, самият ти трябва да влезеш в образ, подходящ за конюнктурата на пазара.

(Това важи дори за учителите и инженерите!)

По света наличието на посредници между писателя, издателите и публиката помага авторът да не се ангажира сам с измислянето и поддържането на избрания образ. Когато някой обещаващ ръкопис попадне в ръцете на добър литературен агент, той мисли не само за качеството на написаното, но и за начина, по който ще го продаде – първо на издателството, после на читателите, а в крайна сметка най-вече на Холивуд.

За тази цел се търси ниша. 

Ниша на интерес и любопитство от страна на пазара, съставен от консуматори. Търсят се липси, които да се запълнят. 

Например, преди „Хари Потър“ детската литература нямаше кой знае какви съвременни попълнения, с изключение на бебешкия Доктор Зюс. Добрият маркетинг, включващ и добре поддържаната енигма покрай Дж. К. Роулинг, направи от многотомника събитие – литературно, филмово, субкултурно.

В България, както обикновено, нещата са леко изкривени. Липсват посредници и професионалисти в изграждане на цялостни образи – на твореца и творчеството едновременно. Затова давещите се се спасяват сами. Правят го само тези, които имат нюх или добри приятели.

Колко са звездите – писатели у нас? 

Броят се на пръсти, имената им се знаят от всички, дори от хора, които не са чели книгите им.

Това, разбира се, не са единствените талантливи, нито са единствените продуктивни, нито дори единствените нужни на България писатели. 

Те обаче са най-цялостните.

Вчера Милен Русков се обърна с яростни думи към Георги Господинов. Двама колоси всъщност, най-продаваните и най-четените. (Третият подобен популярен поради публичния си образ писател – Калин Терзийски - в момента демонстрира загубения си усет за интереса на публиката и се вихри във „Фермата“ - тв предаване по БТВ, което изобщо не покрива аудиторията му.)

Естествено изниква въпросът защо Русков избира за пореден път Господинов за своя мишена. 

Едва ли защото го смята за единствения посредствен, но отличаван писател у нас.

Всъщност, по този начин авторът на „Възвишение“ - с цел или неволно – маркира отново нивата на влияние в българската съвременна литература. 

Той, само с един статус, превърна литературната сцена в Олимп, 

като определи имената на „боговете“. Избра си "враг", който е на неговото ниво, и така навреди не толкова на него, колкото на всички останали писатели, които останаха само зрители и коментатори на битката.

Те би трябвало да се молят на Русков да се обърне с гняв срещу тях. Да бъде още по-зъл дори. Защото това е единственият начин да ги превърне в звезди.

Псевдоскандалът с един участник всъщност е белег за ново преразпределение на дребния ни пазар. Утре в книжарницата случайният читател, видял във Фейсбук цялата тази патаклама, няма да си купи свръхталантливата Яна Букова. Нейното име не е блестяло на бойно поле. Ще си купи Георги Господинов и/или Милен Русков, за да види защо, аджеба, точно тези двамата така се дърпат за косите.

Може би не е нарочно, може би е случайно и стихийно това избухване на Русков. Но е маркетингов ход за милиони (е, на нашия пазар – за хиляди).

ЛИТЕРАТУРНИТЕ ВОЙНИ КАТО ФАРС. РУСКОВ СРЕЩУ ГОСПОДИНОВ

СИЛВИЯ НЕДКОВА

Преди около 2 години българската литература стана свидетел на скандал между двамата най-четени автори – Милен Русков и Георги Господинов.

Спорът, воден задочно чрез медии и статуси, беше интелигентски груб и пълен със завоалирани (и не чак толкова) обиди.

Беше толкова сериозен, че предизвика намесата на издатели, читатели и други писатели.

Милен Русков тогава нарече Господинов част от „демократските свински черва“, болшевик в културата, един от „новите литературни ченгета“.

Господинов отвърна с привидно безадресни думи за избуялата завист.

Този скандал остана като граница, белязала завинаги два лагера. Трудно е тези „отбори“ да бъдат определени с една дума, защото всъщност барикадите между тях са на много места.

Днес този спор започна отначало, жужи отгласът му в средите, докоснати от литературата по някакъв начин. Русков нападна пряко Господинов, "врагът" засега мълчи.

Очевидно не става дума за завист и за търсене на слава и популярност – и Русков, и Господинов са изключително четени, обговаряни, търсени и ухажвани от публика и издатели. Те са колосите на днешната българска литература дори по отношение на комерсиалността – тиражите им са огромни, книгите им се купуват все така ненаситно години след първите издания.

И двамата автори получават сериозни литературни награди, които дори не намирам за нужно да изброявам – ще задръстят материала.

Тоест, не са лишени нито от пари, нито от награди, нито от внимание – обичайните причини за конфликт.

В случая става дума за нещо много по-дълбоко, което за улеснение ще нарека „сблъсъкът между интровертите и екстровертите в литературата“. Това обаче е само психологическият вътък. Има и социален – политиката (в най-общ смисъл) се проектира в този спор.

Като стил и отношение към писането Русков и Господинов са коренно различни. Публичните им активности също са на двата полюса – Русков е индивидуалист, който е интимизирал творчеството си до крайност, затворил го е в невидим процес, скрил е своето аз зад книгите си. Същевременно романът му „Възвишение“ е отглас от колективистичната представа на народа за самия себе си.
При Господинов е обратното – той е социално активен, защитава демократични ценности, не се бои да ги изразява и да става лидер на мнение в политическа среда. А романите и поезията му са индивидуалистично-дистанцирани, проекция на личността му в опозиция на всеобщото.

Тези разсъждения водят до привидно лесен извод – Русков и Господинов са огледален образ на самите себе си. Лявото в единия е дясно в другия.

Психологията – и научната, и популярната – твърди, че човек най-много мрази в другия това, по което му прилича. Това не е завист в оня букварен смисъл – стремеж към постигнатото от другия. Това е завист към огледалото, в което хем си същия, хем не си.

За съжаление именно тази свада, чисто психологическа, а не социална, както им се иска да изглежда, принизява творците до обикновени хора. С разликата, че те могат да формулират девиациите си красиво. Да ги обосноват така, както изграждат образите в книгите си. Могат дори да се идентифицират лесно с образа, който възприемат в центъра на скандала.

Но това е литературно творение, не истински конфликт. Дори и двамата писатели да не го осъзнават, те творят литература дори в публичните си изяви. Слаба литература, защото героите им не търпят катарзиси, не се развиват, не излизат от рамките, в които са вкарани от самото начало.

И Русков, и Господинов имат безспорно място в така повтаряния в последно време „български литературен контекст“. И двамата са маркери, по които ще се мери утрешната словесност. Но са и повтаряща се част от общата тенденция, валидна за нашата територия от самото създаване на българско писмено слово – враждата е част от самоидентификацията на творците тук. Разделянето на враждуващи групички, така деградивно и времеотнемащо, белязва цялата българска литературна история.

Проблемът е, че повторенията на историята обикновено са фарсови. А в епохата на социално-мрежовата вседостъпност, тихите фронтове стават кървави битки. С много кибици и с много люспи от семки покрай бойното поле.

"СВЕТИ НИКОЛА ОТ ЗАЛИВА НА ПОДКОВАТА" И НЕЩО В СЪАВТОРСТВО

СОНЯ МОМЧИЛОВА

Романът на Екатерина Костова „Свети Никола от Залива на подковата“ е най-вълнуващото четиво от български автор, което ми е попадало от месеци, да не кажа години. 

Когато Катя ми каза, че е написала роман, да си призная, леко се притесних дали е успяла, защото в разказа е чудесна и безспорна майсторка, но романът е друго плаване. 

В морето, за морето и водите, които, още в Светото писание е казано, че се делят на горни и долни, Екатерина Костова плува като същински класик. Вдъхновено и диктувано отгоре, повествование с тъга и усмивка, напомнящо Милан Кундера и неговото мъдро вглеждане в историческите фотоси на безпощадното съвремие. Не те оставя докато не затвориш 222-ра страница.

На моменти прихваш от живия сюжет, който носи мириса на цаца и евтин тютюн, на моменти те заболява глава, като че си на масата с мраморния плот на Зекови  и делите гроздовата в пълно мълчание след най-тежката загуба. Тук те закача въпросът коя е тя. Тази на идеала за свободата, която уж дойде, но я предреди опустошението, на детето ли, дето те е предварило на опашката за оня свят или загубата на Онзи, чието благоразположение не се купува нито с пари, нито с трудодни в пенсионната книжка, нито със самозабравата от убийственото количество изпита ракия.

Като филм на Костурица се нижат картина след картина, истинни и ярки, от бита на прехода, който ни държи като заседнал асансьор между етажите в пътуването, което не знаем нагоре ли е, надолу ли. Плаче се, докато се чете тази книга. Жал ти е за Никола и за Ветка, и за децата, и за децата на децата. Жал ти е за светеца, който не може да слезе у дома си и за свирепата фракталия на мъртвото течение, което ни отнася, ако имаме шанс, там където ще свършим като герои в роман – без да намерят телата ни.

Роман за духа и за илюзиите на земното битие, което започва там където се сливат морето  и сушата, преди да ги раздели Онзи, за когото все не идва ред  да отворим дума.

Браво, Екатерина Костова! Благодарности.

Екатерина Костова 

Можете да си поръчате романа с автограф от Фейсбук страницата на Екатерина Костова. 

КОЯ Е ПОСЛЕДНАТА ТЕРИТОРИЯ? ЩЕ РАЗБЕРЕМ ПРЕЗ ОКТОМВРИ ОТ МОМЧИЛ НИКОЛОВ. (ОТКЪС)

"Последната територия", новият роман на Момчил Николов, излиза в началото на октомври. Авторът на трилогията "Кръглата риба" се завръща след петгодишно мълчание с мащабен роман, който, на границата на психологическия трилър и антиутопията,  излиза извън стандартната представа за българска литература. 

Момчил Николов 

Един мъж се събужда в град, където нищо не му е познато, включително и собственото му лице. Кой е този човек?  Как  е попаднал  там? С кого ще го срещне Съдбата или Онази, която контролира всичко? Коя е последната територия? Основната идея е забулена до края, а книгата е като лабиринт на няколко нива. На всяко ниво научаваш нещо, което ще ти помогне да подредиш пъзела и да придобиеш представа за цялостната картина.

Повече за книгата, за сюжета ѝ и идеите, вплетени в нея, можете да откриете във фейсбук групата „Последната територия”. Премиерата на романа е на 14 октомври (петък), 19:00 часа, в Литературен клуб „Перото”. 

Ето и началото: 

Десет, девет, осем.

Миризма на гума и прах. Шум от ускоряващо се движение. Вибрации и засилващо се бучене. Цветни петна, които бавно добиват формата на обувки. Седем. Очите парят, гърлото ми е сухо и горещо, в устата си имам вкус на кръв и изгоряло. Мускулите ме болят.

Слабост. Празнота.

Надигам се до седнало положение, гърбът ми се опира в твърда повърхност, картината пред очите ми се завърта. Шест. Намирам се във вагон, той се движи в тунел, погледите на пътуващите са вперени в мен. Лицата им, осветени от ярките луминесцентни лампи, са бледи. Пет. Пълен мъж с карирано сако се навежда към мен и ме хваща за ръката, малко над лакътя. Изправям се с негова помощ.

Три, две, едно.

        - Благодаря – казвам, – добре съм.

        - No comprende – усмихва се мъжът.

Един пънк става от мястото си и мълчаливо посочва с ръка пластмасовата седалка. Лицето му е бебешко и добродушно, той е дебел и облечен в черно.

Замъквам се с пестеливи движения до седалката и се стоварвам върху нея. От дясната ми страна седи елегантна дама, облечена в светлокафяв костюм. Костюмът изглежда скъп. Отива й, в тон е с очилата, обувките и малкото кожено куфарче с позлатени ключалки, което лежи в скута й.

        - La bolsa, hombre – подвиква ми мъжът с карирания костюм. Пръста му сочи голям, тъмносин сак.

Свивам неразбиращо рамене.

        - La bolsa – повтаря мъжът и вдига сака. Приближава се и го слага пред мен.

             - Не е мой – казвам и го побутвам с крак към него. Той поклаща глава в знак на несъгласие и се отдръпва назад.

            - The bag is yours, I am sure. You have drop it down– включва се и жената с кафявия костюм.

        Силна болка ме прорязва едновременно в двете слепоочия и ярка, ослепяваща светлина избухва за секунда в главата ми. В сърцевината ми започва да пулсира и нараства паника. Защо тези хора не говорят български? Какво става?

Погледите на пънка, мъжа с карирания костюм и жената са вперени в мен.

        - Proxima parada Liceu– чува се женски глас от високоговорителите на вагона.

        Тунелът изведнъж свършва, зад прозорците става светло и цветно. Хора, които чакат, фаянсови стени, рекламни пана, графити. Всички надписи, върху които погледът ми спира, са на испански, с препинателни знаци в началото на изречението. Потокът от думи, който нахлува отвън, когато вратите се отварят, също е на испански. Гърлото ми се стяга и пресъхва съвсем. Къде съм?

Сънувам ли?

Всичко изглежда прекалено реално, за да е сън. Вагонът, хората, звуците, цветовете. Пънкът с бебешкото лице с енергични и уверени движения се насочва към вратата. Разминавайки се с мен, се усмихва. На широкия му гръб, върху черната тениска, е щампирана рентгенова снимка на ръка, свита в среден пръст. Пръстът сочи нагоре, към тавана на вагона, където в този момент светва яркозелена табела: EXIT.

Поемам дълбоко въздух. Грабвам сака. Тръгвам след ръката.

Тъмносини, мръсни плочи под краката ми, ярко, изкуствено осветление, уморени изражения, миризма на влак, спирачки и пот. Влакът тръгва, лицата на хората във вагона, последни погледи към мен, преди да изчезнат в тунела: младо момиче с големи слушалки на ушите и големи очи, гледа ме безизразно, господинът с карирания костюм, хубавата дама с кафявия костюм. Вагонът потъва в тунела, аз продължавам след рентгеновата ръка. Ескалатор, допрени едно до друго тела, плавно движение. Усещам топъл въздух, който идва отгоре, и след секунди попадам в голямо, пълно с хора фоайе. Шумно е, задушно е, от повърхността ме дели само широко стълбище, изпълнено с бързащи хора. Тръгвам нагоре по него, а след всяко стъпало сърцето ми бие все по-силно. Три, две, едно.

Излизам.

Слънцето се врязва в очите ми. Движа се, полусляп от ярката светлина, и след няколко крачки спирам на неголям площад, в центъра на който има шарена мозайка – черен контур, обграждащ сферични бели, сини и жълти петна. Наоколо: шест-седеметажни стари сгради с поддържани фасади и малки железни балкони. На един от балконите възрастна жена пуши цигара и чете: дълго цигаре, тъмносиня рокля, обици, перли, вестник. На метър от нея, върху избелялата оранжева фасада – метален китайски дракон, който държи голям фенер. Цялата широка средна част на улицата, където се намирам, е пешеходна зона, от двете й страни има тесни платна, изпълнени с автомобили, голяма част от които са боядисани в жълто и черно.

Нищо не ми е познато.

Всеки метър ми носи нова информация, която не мога да подредя. Не зная къде е мястото й, всичко се трупа едно върху друго, моментни фотографии на непознат град. Минавам покрай нещо, което трябва да е пазар за птици – десетки клетки с различна големина. Канарчета, папагали, бели гълъби, черни гълъби, малки шарени петли, храна за птици, шумни писъци, продавачка с шарена рокля до земята. В центъра на всичко: голямо огледало в красива позлатена рамка. Поглеждам го.

Този, когото виждам в него, не съм аз.

Човекът в огледалото е с яркочервена, стърчаща във всички посоки коса, пиърсинг на носа и две сребърни обици на ушите. Облечен е с яркосиня, лятна риза, върху чиято дясна половина е щампиран самурай с меч. Лявата половина на ризата е декорирана с големи йероглифи, а под широкия й ръкав се забелязва контурът на татуировка.

Някаква птица от кафезите надава пронизителен писък.

Повдигам ръкава си до рамото и татуировката грейва в пълния си блясък. Изглежда съвсем прясна: изображение на жена, чието лице кара сърцето ми да се свие.

Сладост. Копнеж. Обожание.

В главата ми с остра болка избухва ярка картина: кръгла стая с прозрачни стени, зад които блести златна равнина. Тя е застанала там, пред прозорците, с гръб към мен и гледа към равнината. Облечена е с дълга бяла рокля, косите й са разпуснати. Кръглата стая е високо над земята и се движи, а ръбовете на златната равнина, някъде далече, са опрели до синьо море. Тихо е.

Богинята ме обича.

        Някой ме докосва по рамото и тръпки пробягват по цялото ми тяло. Връщам се обратно: улицата, кафезите, птиците. Обръщам се: момче, около двайсетинагодишно, с яркозелена тениска. Усмихва се добронамерено. Пъха ми зелено листче в ръцете.

        - Заповядайте при нас – започва на английски, – стаите са чисти, с климатик и телевизор, имаме безплатен интернет, а персоналът говори английски. Ако останете за повече дни, ще ви направим отстъпка.

                Разглеждам зеленото листчe. На него пише: Hostal Mare Nostrum. И адресът  Sant Pau, 2 08001 Barselona.

               - Не е скъпо – продължава момчето, – двайсет и пет евро на вечер, съвсем близо е, срещу Националния театър, до станция на метрото, стаите са просторни, повечето гледат към площада, има и малка тераса, на която е много приятно нощем, когато уличните артисти…

              Не го слушам. Пускам сака на земята и се свличам до него. Хващам главата си с две ръце и я стискам с все сила… лошо ли ви е, чувам гласа на момчето… лошо ли ви е...

Не знам. Може би съм крещял.

Когато идвам на себе си, момчето го няма. Аз продължавам да седя до тъмносиния сак, втренчил поглед в излъсканите плочки. Единственото, което съм в състояние да направя, е да полегна с тих стон.

Свивам се на кълбо. Затварям очи. Стискам силно клепачи.

Налагам си да броя наум – бавно и ритмично – като на всеки сто бройки отварям очи с надеждата, че нещо може да се е случило, че този кошмар най-накрая е свършил. Но не – единственото, което зрението ми регистрира при всяко проглеждане, е сгъстяващата се колона от крака и обувки, които ме заобикалят като безнадежден остров.

Остров. Моят спокоен остров.

Постепенно става по-топло, усещам миризмата на потта си, слънцето започва да пари и след време, през което нищо не е изчезнало и нищо не е станало по-ясно, при поредното отваряне на очите си забелязвам, че две момичета са спрели пред мен. Близначки: високи, слаби, синеоки, с вързани на опашки руси коси. Облечени са еднакво: светлосини джинси, бели тениски и малки ранички на гърбовете. Гледат ме така, все едно са видели призрак. После едната се престрашава, прави крачка към мен и размахва ръка пред очите ми.

 - Ей – казва на английски, – добре ли си?

Кимвам. Тя се усмихва предпазливо:

- Как беше партито?

- Кое парти – преглъщам с мъка и се надигам до седнало положение.

- Партито, на което отидохте с Елена. Забавлявахте ли се?

Мълча.

 - Къде е Елена? – включва се и другото момиче. – Дали вече е в „Лос Аламос”? Трябва да вземем плакатите. Сузане иска днес да започнем да ги разлепяме из града.

Сузане. „Лос Аламос”. Елена.

 - Изглеждаш ужасно зле. Какво се е случило?

 - Съжалявам – казвам, – не си спомням нищо.

               - Шегуваш ли се?

               - Не се шегувам.

              Момичетата се споглеждат. Разменят няколко думи на език, който звучи странно и непознато – най-вероятно е шведски, норвежки или датски. После отново поглеждат мен. Едното започва. Говори бавно:

              - Вчера бяхме заедно. Ние, Елена и ти. В „Лос Аламос”.

              Усмихвам се безпомощно.

              - Аз съм Марта, а тя е Линда – продължава търпеливо момичето. –  Сестри сме, от Малмьо... Швеция.

              - От Малмьо – повтарям, – Швеция...

Марта се навежда към мен и слага ръката си на челото ми:

                - Гориш – казва угрижено. – Откога лежиш на тази улица?

                - Нямам представа. Часове може би.

                - Слънцето те е довършило.

                - Кой знае с какво са ви надрусали на това тъпо парти – допълва я сестра й. – Ако бяхме дошли с вас...

                - Линда! – прекъсва я Марта. – Иди да купиш някаква вода, моля те. И нещо сладко.

                Линда прави гримаса, но все пак се насочва към входа на близкия закрит пазар. Марта я проследява с поглед. Изчаква я да се отдалечи на десетина метра, след което пак се обръща към мен.

                - Сега сериозно – казва и ме поглежда в очите. – Наистина ли нищо не помниш?

                Изправям се и слагам ръка на сърцето си.

                Тя въздъхва. Сваля раницата от гърба си и я отваря. Измъква от нея голям фотоапарат. Пипа нещо по него. После ми го подава:

- Виж.

  На снимката сме аз, едната от близначките и някаква симпатична, непозната жена с розово яке и ярко червило. Непознатата жена ме е прегърнала през кръста, скандинавското момиче е облегнало глава на рамото ми. И тримата държим пълни чаши, усмихнати сме и изглеждаме щастливи. Зад нас: рафтове с разноцветни, размазани бутилки.

 - Мохитото на Елена – казва Марта. – Преди това пихме абсент.

 - Напили сме се?

- Не – поклаща глава Марта, – не бяхме пияни. Просто ни беше хубаво.

Затварям очи с надеждата, че в тъмнината ще си спомня нещо, но в главата ми прехвърчат миниатюрни огнени комети. После става празно, черно и тихо. Поне до момента, в който силно издрънчаване ме стряска. Отварям очи. Срещу нас е застанал просяк. Отрязаните му крака са омотани с мръсни бинтове, на паважа пред него има метална кутия от нескафе, пълна до половината с монети. Гледа Марта и й се усмихва широко. Посочва с ръка фотоапарата й:

 - Айне фото?

 Марта ме поглежда. Изражението й е като на човек, който не знае какво да направи и търси подкрепа. Правя знак на просяка да се разкара. Той, без да бърза, започва да размотава бинта от краката си. Марта извръща погледа си встрани, а аз събирам наличните си сили и изритвам кутията от нескафе. Монетите се разсипват по паважа, просякът ме гледа изумен. Марта също ме гледа уплашено. Главата ми отново започва да пулсира.

Болки в слепоочията. Желание да крещя.

 Вдигам бързо сака си от земята. Тръгвам нагоре по улицата.

 - Чакай – чувам гласа на Марта, а веднага след него и гласа на просяка, който на чист български език казва: – Педерас долен!

Замръзвам. Обръщам се рязко. Просякът, примижал, злобно ми показва среден пръст.

- Долен педерас – изсъсква пак, а след това започва да събира монетите си. Марта изтичва при мен.

Панически импулс да се просна отново на улицата. Да вия като куче. Да се влача. Да изровя дупка в паважа и да се скрия от всички тези погледи. Да се махна оттук. Но не – Марта отново ме възпира. Хваща ме за ръката.

- Ще се оправиш – казва, – просто лош трип. Случват се такива неща. Нали?

Думите й ме успокояват. Омеквам. Кимвам й. Тя стиска ръката ми.

 - Подишай малко въздух. Пий течности. Поспи, ако можеш. После ела в „Лос Аламос”. Елена сигурно вече е там. Ще ни разкаже всичко, ще ни направи по един коктейл, ще се посмеем.

- Да – отвръщам й. – Ще дойда.

Марта ме целува по бузата. Премятам сака през рамо. Тя отново ме хваща:

- Чакай!

Поглеждам я.

 - Помниш ли къде се намира „Лос Аламос”?

Усмихвам се глупаво.

- Ето – казва Марта и пъха в ръката ми шарен флайер, който също е извадила от раницата си. Отпечатана върху правоъгълно парче хартия рисунка на жена, която смътно напомня Мона Лиза. Косата й е оранжево-червена, точно като моята, очите й са избодени и има брада. Под рисунката пише Los Alamos, отдясно – Еvery night, а най-отгоре – Escudelleres, 12 Barselona 08002.

 - Ще го намериш, нали?

- Да – кимвам й.

 - Сигурен ли си?

 - Да.

 - Ако искаш, ела с нас... Линда сега ще дойде, винаги се замотава, като влезе в магазин... Знаеш.

 - Не – отсичам, – трябва да вървя.

Поемам дълбоко въздух, обръщам се и тръгвам.

*

Улицата е пълна с хора. Мнозина влачат куфари на колелца, други снимат, трети просто вървят, без да бързат, и зяпат. Групи, двойки, единици. Гласове, лица, тела, миризми. Кафенета с тераси, павилиони за вестници, цветя и цигари. Хотели, барове, ресторанти, банкови офиси, магазини за сувенири, магазини за дрехи, магазини за обувки, банкомати. През няколко метра се редуват музиканти, танцьори, клоуни. Хора статуи: Фидел Кастро, полицаят от Сен Тропе, скелет с качулка и коса в ръката, двойка нацисти в тъмнозелен мотоциклет с кош, които вдигат ръце за поздрав, когато някой спре пред тях.

 В цялата тази суматоха изглежда така, като че ли никой не се интересува от мен, но въпреки това усещането, че съм наблюдаван, е много силно. Хрумва ми, че може би съм главният герой в телевизионно риалити, когото стотици скрити камери следят непрекъснато. Мисълта за това е толкова силна и плашеща, толкова бързо ме завладява, че невидим, но много здрав и нееластичен обръч стяга гърдите ми. Трудно ми е да дишам, сърцето ми също не бие, както трябва. Паника, която е напът да ме парализира отново, когато виждам недвусмислен знак за подозренията си: четириетажна сграда, опакована с платно – реклама на очила RayBan. Гигантският надпис Never Hide кара сърцето ми да спре за миг.

После се случва нещо необяснимо: цялата шумна градска улица изведнъж избледнява и на нейно място или по-скоро върху нея се наслагва път, прав и равен, гладък и блестящ като направен от лъскав метал. Път, който разполовява пространството на две симетрични части. В края му е застанала жената с бялата рокля. Вика ме тихо и спокойно:

Ела, момченце. Ела.

Мозъкът ми някак си успява да смеси тези две реалности, така че да не си пречат. Вървя едновременно по пътя и улицата, дочувам преплетени гласовете на минувачите и свистенето на вятъра в равнината. Долавям обичайните градски ухания и заедно с тях – острата и непозната миризма на изгоряло. Светлините на светофарите преливат в сиянието на разноцветна заря. Вървя напред. Не се опитвам да си обясня какво се случва. Просто вървя. И накрая, когато пътят с леко потрепване изчезва под краката ми, се озовавам на някакъв площад в непосредствена близост до плитък воден басейн с формата на трапец. Неголям фонтан, в чийто център върху нисък и правоъгълен мраморен постамент е разположена бяла статуя на жена. Тя е приклекнала грациозно, изящни ръце подпират брадичката й, а главата й е леко извърната нагоре към яркосиньото небе. Лицето й е нежно, красиво и загадъчно. Но не само – то е същото като на жената от моята татуировка.

Сърцето ми изтуптява глухо няколко пъти. Краката ми отмаляват, а в тялото ми отново се завръща усещането за внезапна празнота, което обезсмисля всички усилия да разбера какво се случва.

НОВО ЛИМИТИРАНО ИЗДАНИЕ НА "18% СИВО"

Пръв поглед върху предстоящия роман на Захари Карабашлиев в ново, лимитирано издание на „18% сиво“

Осем години минаха от първото излизане на обичания дебютен роман на Захари Карабашлиев, „18% сиво“ – една от малкото книги от български автор, класирана сред първите сто романа на инициативата „Голямото четене“. Сега двайсет и четвъртият тираж на романа излиза в ново, лимитирано издание, което включва бонус материали и най-дългоочакваната новина от всички – откъс от предстоящия роман на автора, „Свобода“, който ще завладее книжарниците през 2017 година!

Както е отбелязвано често от критиците – историята на човек, който обхожда Америка с колата си, трудно се описва по кой знае колко оригинален начин. Но тук на сцената излиза Зак, трийсет и няколко годишен български имигрант в Щатите, запратен по случайност на пътешествие – едновременно в настоящето и в миналото, което ще прекоси целия континент, ще преобърне всеки камък, ще разкрие всяка истина. В много отношения „18% сиво“ е историята на цяло едно поколение – поколение, което взима американската мечта и я превръща в нещо съвсем ново – едновременно тук, сега и там, тогава ­ независимо къде се намира по света. История за загуба и откриване, за пътешественика и пътя в главата му, за Орфей и Евридика.

Малко след като е изоставен от любовта на живота си – Стела, главният герой на романа Зак поема към Тихуана, Мексико, за да удави мъката в алкохол. Но когато в края на сюрреалистичната и саморазрушителна вечер се намесва в кървав спор, за да спаси чужд живот, Зак за малко да изгуби своя. По чудо героят се измъква и забягва с вана на похитителите си… докато не се събужда на следващата сутрин с чудовищен махмурлук, откраднат ван и чувал, натъпкан с марихуана, на задната седалка. Бягайки от собствениците на тревата, от полицията и от собствените си спомени, Зак поема на шеметен road trip през цяла Америка, който го води към края на играта, Ню Йорк, където го очакват най-големите изпитания, както и истината за Стела.

Зад новата минималистична корица на романа (дело на Дамян Дамянов) са събрани допълнителни материали като отпаднала от финалната версия на романа сцена и преписи от бележника на Зак, който героят си е водил по време на събитията в романа. 

Само в това издание читателите ще могат да прочетат и откъс от следващия роман на Захари Карабашлиев, „Свобода“, който се очаква през 2017 година.